Когато смехът се печаташе на хартия
Историята на „Шутошъ“ — един необичаен български възрожденски вестник, който ни напомня, че и преди повече от век и половина хуморът е бил начин да се говори за сериозните неща.
Има страници от миналото, които пазят не само паметта за големите събития, но и настроението на своето време.
Понякога това са писма, пожълтели фотографии или стари книги. А понякога — вестникарски листове, върху които някой е решил да погледне към света с усмивка.
Днес сме свикнали да откриваме хумора навсякъде — в телевизията, социалните мрежи, карикатурите и кратките забавни истории, които споделяме помежду си.
Но как са се шегували българите преди повече от 150 години?
Един любопитен отговор се крие в страниците на почти забравения възрожденски вестник „Шутошъ“.
Един необикновен вестник в Цариград
През 1873 година Цариград е един от важните центрове на българския обществен и културен живот.
В града живеят и работят български книжовници, учители, журналисти и търговци. Издават се вестници и книги, водят се оживени спорове за просветата, църковната независимост и бъдещето на българите.
Именно в тази среда, на 24 октомври 1873 година по стар стил, започва да излиза хумористичният вестник „Шутошъ“.
По съвременния календар датата съответства на 5 ноември.
Изданието се появява във време, когато печатното слово има особена сила. Вестниците не просто съобщават новини — те участват в обществени спорове, защитават идеи и постепенно изграждат нова читателска култура.
А „Шутошъ“ избира един по-необичаен път.
Вместо да говори единствено с тежкия език на сериозната публицистика, той използва хумора, иронията и сатирата.
Каква е връзката с Петко Р. Славейков?
Историята на „Шутошъ“ ни отвежда и към една от най-забележителните личности на Българското възраждане — Петко Р. Славейков.
Роден в Търново, Славейков е поет, журналист, просветител и обществен деец. Той е сред най-активните представители на българския печат през XIX век.
Още през 1863 година започва издаването на хумористичния вестник „Гайда“. По-късно името му се свързва с редица други периодични издания, сред които „Македония“, „Звънчатий Глумчо“ и „Шутошъ“.
И тук историята става особено любопитна.
В първите броеве на „Шутошъ“ редакторът не е изрично посочен. Съществуват обаче исторически сведения, че тази роля първоначално е изпълнявана от Славейков.
Отношенията му с издателите не остават безоблачни. Още през декември 1873 година в кореспонденция между възрожденски дейци се споменава за разногласия между него и хората, стоящи зад изданието.
Така един вестник, създаден да предизвиква усмивки, сам се оказва част от сложните взаимоотношения в българската журналистика.
Вестник, който говори на повече от един език
Една от най-интересните особености на „Шутошъ“ е неговият произход.
Той не е напълно самостоятелно българско начинание, а част от многоезична издателска среда.
Изследванията на литературоведите показват, че българското издание е свързано с хумористични вестници, издавани от Теодор Касапис в Цариград.
Подобни издания се появяват на различни езици, за да достигнат до разнообразната публика на големия град.
Това означава, че една забавна история или сатирична идея може да премине от един език на друг, да бъде преработена и да заживее нов живот сред различни читатели.
Днес бихме нарекли това културен обмен.
А през XIX век то се случва върху листовете на един хумористичен вестник.
Когато преводът също е творчество
Не всички материали в „Шутошъ“ са оригинални български произведения.
Част от тях са преводи и преработки, а авторите често остават анонимни или използват псевдоними.
Изследователката Елена Гетова обръща внимание на особеното място на превода в това издание.
Сред публикуваните текстове се открива дори адаптация на произведение, свързано с френския философ и писател Волтер — „Задиг“.
На пръв поглед това изглежда изненадващо.
Какво общо има един френски просвещенски автор с български хумористичен вестник, издаван в Цариград?
Оказва се, че много повече, отколкото бихме предположили.
През XIX век преводите не винаги следват дословно оригинала. Често текстовете се съкращават, променят и приспособяват към вкусовете на местните читатели.
Така чуждестранните литературни идеи намират място и в българската културна среда.
А „Шутошъ“ се превръща в любопитно свидетелство за това как литературният свят постепенно става все по-свързан.
Имали ли са възрожденците чувство за хумор?
Когато говорим за Българското възраждане, обикновено си представяме учители, книжовници, революционери и хора, посветили живота си на големи национални каузи.
И това е напълно разбираемо.
Но зад познатите исторически образи стоят и хора със своите характери, слабости, спорове и чувство за смешното.
Хумористичните вестници разкриват именно тази по-човешка страна на епохата.
Чрез сатирата авторите могат да осмиват обществените недостатъци, да критикуват поведения и да поставят въпроси, които невинаги е лесно да бъдат изказани направо.
Смехът се превръща в своеобразен език на общественото мнение.
И понякога едно остроумно изречение може да накара читателя да се замисли не по-малко от дълга сериозна статия.
Какво ни разказва „Шутошъ“ днес?
Вестникът излиза през сравнително краткия период 1873–1874 година.
Но неговата история ни разкрива много повече от съществуването на едно старо периодично издание.
Тя ни показва колко разнообразен е бил българският печат още преди Освобождението.
Как книжовниците са търсели нови начини да достигнат до читателите.
Как литературните идеи са преминавали между различни езици и култури.
И как хуморът е намирал своето място дори сред най-сериозните обществени въпроси.
Днес пожълтелите страници на възрожденските вестници са ценни исторически свидетелства.
Но някога те са били нещо съвсем живо — четени, обсъждани, харесвани или оспорвани.
Може би някой читател е разгърнал „Шутошъ“ след дълъг работен ден. Може би някоя публикация го е разсмяла, а друга го е накарала да се замисли.
Не знаем какви точно са били тези моменти.
Но знаем, че преди повече от век и половина българските читатели вече са имали своите сатирични издания.
Защото историята не се съхранява само във великите речи, паметниците и официалните документи. Понякога тя остава и в една усмивка, отпечатана върху хартия.
⸻
Столетница разказва
Миналото оживява в историите, които разказваме днес.